Τελικός

...или 

Медуза Vol.3 

- Не помня много ясно какво почувствах в първия миг след трансформацията. Помня самодоволната физиономия на палача ми. Хилядолетия по-късно щяха да се опитват да я достигнат, но нямаха да имат нейната власт и...семейни връзки. 

Очите и доставяха онази наслада за тялото, която по друг начин не можеше да получи. Потрепваше едва доловимо, незабележимо за другите, не и за очите на моите хидри. Усетих удоволствието и от реализираното наказание по начин, за който не подозираше. За останалите, тълпата дошла да види  зрелището, стоеше достолепно изпъната като лък. В дясната ръка държеше щит, на който по-късно велик художник щеше да изобрази главата ми. Смесицата от омраза и отчаяние подлуди косите ми....

Най-страшното в първите дни беше агонията, чисто физическа, от многобройните ухапвания на хидрите по лицето, шията, деколтето и горната част на гърба. Отровата и безкрайните белези от зъби превърнаха красивото ми лице в олицетворение на първичен, първосигнален... ужас. Малка пощада, за която не подозираха, бе, че на острова, на който ме заточиха нямаше огледала, а аз не поглеждах отражението си във водата.

В пещерата, в която се настаних отбелязвах всеки изминал ден като инкрустирах в стената до входа по един зъб на хидра, най-дългият, който измъквах от раните си. Когато най-накрая ги опитомих и престанаха да ме хапят, едва тогава успях да осъзная чие лице се открои сред своеобразната мозайка. Спомени за трите блаженни нощи в храма нахлуха безпощадно и взеха своя дан от мен. Тогава започна другата агония - безкрайно редуване на изблици на неистова омраза с печално осъзнатото усещане за изгубена любов. Изгубена завинаги.

В един определен момент към втората агония заочна да се преплита и трета - нетърпение, свързано с желанието някой да ме намери и оттърве от мъките ми. Но ...това беше толкова изолиран остров, че мина цяла вечност преди да се появи първия жаден за слава герой. 
Бях застанала над една скала до морето, когато видях приближаваща лодка. Колко наивно повярвах тогава, че най-сетне е дошъл краят на мъките ми. Спуснах се към брега за първи път от много време насам наистина щастлива. Затичах се към героя, съвсем сигурна, че ще ме убие още докато изважда лодката си от водата...Фигурата му стана първата, която продължи да посреща следващите стотици желаещи моята смърт. Продължих още известно време да посрещам "героите" с надежда, след това с досада, както от тяхната увереност, така и от моята в успешния финал на мисията им. Докато не започнах да се забавлявам от това, да им се явявам изневиделица. Започнах бавно и сигурно да изпитвам растящо удоволствие от процеса на вкаменяване. Чуждата агония се превърна в емоционален допинг, липсата му в абстиненция. Когато си повярвах, че съм безсмъртна, че ще измисля начин да отмъстя...тогава...

Някои казваха, че му е син, други племенник. За мен е без значение!

Дали се смилиха? Може ли да има такъв вид милост? Не искам да мисля за това! Моето мнение е, че правилата на играта са се обърнали и е било време на сцената да се появи Пегас. 

Няма нищо по-сигурно от промяната....но не пожелавам на никого да очаква толкова дълго нейното настъпване! /още по-малко на такава цена/.