Студът и Елата

 Той владееше силата да бъде различен.

Беше творец и с изключително усещане за красота създаваше своите ювелирни кристали. Понякога ласкаво, гальовно милваше с бели снежинки, понякога закачливо ги разстилаше върху нослета, лица, безбрежно спуснати коси. Беше способен да разсее тъга и умора, яд и грижа. Манипулираше чувствата, създавайки настроение и очакване за бъдещи празнични дни.

Друг път грижовен, внимателно и нежно покриваше, пазеше от самия себе си семенцата, прилежно засяти в обработените земи, бъдещата обилна реколта.
Магнетичен, ето такъв беше!

Но ...можеше да бъде безпощадно жесток в яростната си страст да опознае, да разголи до кожа и кост,  да притежава същността, да завладее каквото пожелае. Да властва безапелационно.

Тя не вирееше навсякъде, което веднага намаляваше популярността и. 

Само ако не беше се препречила на пътя на това създание  /б.а., който си позволява да наруши повествованието, защото се отдаде на... мощно хилене/ 

Не беше нежна, още по-малко гальовна. Извисяваше снага над мнозина други, а това я правеше внушителна и да, беше красива, с онази запомняща се строгост в излъчването. Осъзнала същността на природата си, не предявяваше излишни претенции. Знаеше стойността си. Не разчиташе на чужди признания. Предпочиташе обкръжението на своите, рядко допускаше други в непосредствена близост.

Студът бавно погали широколистната гора. Първите, свръхнежни листа промениха цвета от наситено зелен в ярко жълт, а останалите се обагриха от ръждиво-кафяво през маслинено-зелено и охра, други избраха червената палитра - огнено червено, тъмно червено до бледо розово. Той наблюдаваше със затаено задоволство. Всяка цветова промяна пееше в различна тоналност, а Студът като вещ диригент насочваше огромния си оркестър в хармония от звуци. Есенната симфония трябваше да бъде завладяваща и могъща, да надскочи Пролетната акапела. Не можеше да прости на Пролетта изневярата и всеки път искаше да и го върне, да я накаже...
Втората му стъпка приличаше по-скоро на шамар. За една нощ смъкна дрехите на повечето, разголи ги, разтрепери и завладя. Видяха се осиротелите гнезда. Имелът сви още повече кълбовидните си паразитни клони след такава груба, издайническа намеса. Само дневните грабливи птици бяха доволни, сега лесно виждаха своята плячка от върха на оголените дървета.
В полето, в низините, в основата на планината всички вече му принадлежаха. Вдигна поглед по-нагоре и се навъси. Какво е това зелено петно ей, там? Кой смее да не свали дреха?
Разфуча Вятъра, издигна се набързо, за да смрази непокорника. След себе си оставяше заскрежена диря и жалостиво стенание. Застана пред зеленото и....оооо, тя беше изключителна красавица. В най-високите и клони Вятърът намери онази минорна тоналност, която можеше да ужасява.  Останалите, не и нея!
- Искам те и ще те имам! Гола! Сега!
Елата танцуваше, завладяна от ритъма извиваше тънка снага сластно. Студът залепна върху нея, с фини кристали я покри изцяло. Първо целуна кожата в основата, плъзна се върху очарователно издължените крайници, покри с устни всяка една игличка, но... тънката и дреха остана плътно прилепнала.
Намръщи вежди, скастри Вятъра за несвършена работа, усмири го, натири го в близката пещера да си ближе раните като зарязан от глутница вълк. Настана непоносима, зловеща, вледеняваща тишина.
Елата спря танца си и застана непоклатима като статуя от най-твърд гранит. Сви се в най-вътрешната част на сърцето си и зачака. Слънчев лъч се прокрадна след време и колебливо я освети.
Елата блесна в изумрудено дори под заледената обвивка.
Пролетта и беше прошепнала и обещала нещо.