Мълчаливи богове

Сънят се беше разположил на върха на миглите и с ясно изразено нежелание си отиваше, оставяйки празнота след себе си.  Последната милувка за тази нощ, нежна до болка от която се събуждаш. 

Зората вече прозираше през сатенено-сивите облаци, пелерина на среднощната буря. 

Денят ще може ли да предложи повече от поредното приказно пътешествие, което продължаваше от мрак до зори? Пъстроцветен, вълнуващ, пленителен свят, в който живееше пълноценно...сънувайки. 

Дали бе сън или друга реалност? Кой може безпристрастно да отсъди? 

Всяка следваща нощ се завръщаше и продължаваше приключението от там, където бе спряло предишната. 

През деня в гнездото на оси и пепелянки, а през нощта - живот като на кино.

Упоителният аромат на цъфнали липи се промъкна натрапчиво, неканен се настани като господар в стаята.  Покани си и песента на косовете, и първите лъчи на Слънцето.

Искам още един час, половин...пет минути само, в които да остана още за малко сгушен в съня....

Денят започва стремглаво.

Бавно се обгърна в мълчание, изолирайки всички странични шумове и дразнители, задължителният сутрешен ритуал. 

Надяваше се да чуе онзи глас, който да одобри, порицае или поведе напред. 

И така ден след ден, нощ след нощ ...във въртележката.

Посрещаш - изпращаш.

Отиваш- връщаш се.

Радост - печал.

Гняв - екстаз.

С мълчание, изградило плътна стена около...ушите ти!