Не, не, спокойно, арсеник не използвам, дори за лична превенция! То и хляб толкова ползвам, но откакто открих рецептата на
Зори за хляб с кисело мляко и мед, можем да поспорим по въпроса:)
Обаче, все си живея с наивната мисъл, че може и да имам неприятели, а, чак пък толкова, по-скоро хора, на които не съм им много приятна, да, да, чак пък приятна. По-силно изразителна думичка ще трябва да се подбере, така де, малко ми е трудно да призная, че темерутът в мен взима връх, ама чак да предизвикам идеята за арсеник....оф, а щях да говоря за хляб и....старо кино, покрай дантелите :)))
То какво ли не прави човек, когато го превземат прароднините му, Карастанчовите с други думи. Ту хукне да прави едно, ту превзема върхове в различни поприща, ту се втурне към корените си. Верно родът ми е от Косово, но прадядо ми избегал по света към средата на ХІХ век, та моя пъп ли да е хвърлен там? Но ето, завръщаш се понякога, едно ти е заседнало на гърлото, ще кажеш ,че стипчив мушмул посреде лято си сдъвкал или шепа зелени дренки. То и дренките не са зелени, а са започнали да почервеняват, но стипчивото им е така силно, чак в петите те удря!
Но пък са красиви, особено нощем!
А цветето, което се отваря за нощен живот - красота неземна, е лумнало в ярко жълт цвят, сякаш да замени Слънцето и да съперничи на Луната:
И защо ми беше да бягам в другата посока, а да не се завърна към планината?
Дивото зове, да те дърпа с все сила. Веднъж стъпил на пътеката и...
Вървиш като омагьосан. Не! Като истински събуден от наркотичния сън на реалността, в която си свикнал да живееш. Всяка нова гледка ти се иска да съхраниш възможно най-дълго и след завръщането. Това ще бъде твоята противоотрова срещу опиата, който осъзнаваш, пак ще те дебне.
Но все още е рано, все още има време преди да падне мрак. Чувстваш крилете си сладостно леки, обагрени в ярки цветове, огрени и стоплени от слънцето.
Все още не ти е до хора, вървиш сам, дори извън пътеката:
Хубаво е, чисто е, спокойно е!
Но ето, дебнат те следите, в момента, в който се върнеш на пътеката, откриваш изоставените вили.
Старият лифт и заслона до него:
Някои от къщите все още са красиви, със загадъчна, призрачна осанка ти напомнят, че всичко тече, променя се. Няма нищо по-сигурно от нейно Величество Промяната!
А светлината вече е все по-малко, денят започва да се губи в облаците на предстоящата буря. Чува се застрашаващият тътен, а крилете ти натежават и потъмняват.
И вилите стават все по-изпълнени с призраците на минали преживявания:
Забързано поемаш обратния път и съзираш старата християнска обител, въздъхваш с облекчение, а слънцето, сякаш дочуло вопъла изпраща последните лъчи за деня, за да ти покаже, ето, има ги войните на светлината.
Но защо ли Всевиждащото око, с неговите избелелите, очукани краски, пукнатината по средата на кафевия ирис не успокоява настъпващата тревожност?
На връщане към дома те преследва грохота на започващата буря.
Знаеш, че въпреки днешния, зареждащ сред природата ден, ще настъпи моментът, в който пак ще усетиш изтощението на живота, точно като героя на Кари Грант. Двете луди лели, опияняващи господата с арсеник ще приемат лицата на едни от досадниците в живота ти. Братът социопат, нетърпеливата млада съпруга, също лесно ще намерат превъплъщение с реални лица от ежедневния кръг. И ти ще си в центъра на тази ексцентрична бъркотия, стараейки се да я подредиш, овладееш, подредиш, губейки враме и енергия.
Искам ли да поема тази роля?
Никой така и не ме е попитал.
Не мога да бъда безучастен зрител!
Но мога да превърна ексцентричния хаос в поредица от забавни случки като променя гледната точка!
Точно както са казали древните мъдреци:
"Ако не беше трагично, щеше да е комично!"
И в желанието на промениш поне за малко лудия ход на събитията ще се потопиш в малките истински неща.
А защо да не започнеш с ръце в тестото, вместо да ги оформиш в юмруци и насиниш, да се
отдадеш на онзи труд с две ръце, който жените от рода ми са владели векове наред ?
Да, ето и така може да се сътвори хлябът, създаден с цялата любов към близките, обогатен с всичките вплетени в него мисли.
