Навярно всеки е запознат с онова чувство, което започва да си устройва къде временен, къде постоянен подслон /гнездо, землянка, хижа, шатра с димен отвор, хасиенда, лятна вила с огромна веранда, читалище, ох, добре, и иглу ще включа, че в тази жегааа/ когато условностите заформят огрооомни сапунени мехури с желанията?
Събират се, миличките те, за желанията говоря, натрупват прах и забрава и чакат някой да ги погледне отново, ама не просто ей така, а някак по-любовно, с мерак. Да ги поизтупа, изкъпе, да ги научи да плуват с яхта по езерцето, морето...океана...вселената.
Има и желания, на които е съдено да бъдат реализирани ужасно бързо, е, може да не е мълниеносно, но достатъчно, че да се чуе тътена, съпровождащ събитието.
Старите, овехтели такива, дори не могат да завидят, нямат сили, нямат живец да го направят. Само с тъга и придобита мъдрост отчитат - бързо се появиха, бързо ще ги забравят!
Дали?
Възможно ли е спонтанно реализираното да носи в себе си огромен потенциал от незабрава?
След това изпълнение, сега Ви предлагам версия на това ястие на Лети.
Вие преценете към кои желания ще я причислите ;)
Tortino con melanzane
